„За съжаление отново ни се падна кръстът“, каза предишният, по-по-предишен и бъдещ премиер Бойко Борисов.

Да се опитаме да тълкуваме словото Му. Макар че то понякога е толкова енигматично, че без просветление Свише трудно може да се достигне до Неговата истина.

И сега няма да е лесно, тъй като още в началото получаваме малко объркване. Защото тези думи са казани в контекста на преговорите за съставяне на нов кабинет, чийто шеф ще бъде Борисов, а всичко е следствие от това, че ГЕРБ спечелиха изборите.

Кое тогава е кръстът? Изборната победа? Че ако победата е кръст (в смисъла на Християнските догми, който вероятно влага Борисов), то тогава защо се е борил предизборно и явил на избори? Ако кръст е да съставяш кабинет и да бъдеш премиер, да се откаже, желаещи – бол.

Разбира се има един отговор, който прави въпросите лесни, но не вярвам лидерът на ГЕРБ толкова да е изгубил връзка с действителността и да се възприема като жертва, сравнима с част от Триединството (като се има предвид, че не е Отец и все още не Дух).

Само Един, знаейки какво го очаква, е отишъл на Кръста в името на мисията си към човечеството. Борисов категорично не е такъв случай и е добре – все пак е в политиката от 12-13 години – да спре с подобни метафори в публичните си политически изказвания.

Защото е смешно!

Вярно, може още да ни смята за мат’риал, но дори и пред такъв е обидно да се правиш на мъченик, за когото властта е зла прокоба и самобичуване, но той доброволно се подлага на мъките в името на… (не е съвсем ясно).

Но има една полезност от цялата тая глупост, заложена в изказването за „кръста“. Тя ни дава яснота, че положението в страната и около нея не е никак розово. И е вярно, че идващите дни и месеци няма да донесат на управляващите само цветя и рози.

Някои побързаха да нарекат лидера на ГЕРБ „Борисов – обединителят“. Доста лежерност и безоблачност има в тези думи.

По-вярното според мен е „Борисов – авантюристът (в смисъл на човек, изправен пред много неизвестности, но упорито вървящ към тях)“.

Веднага уточнявам – влиза в управление с нови партньори – патриотите, което спокойно можем да наречем „авантюра“.

Тръгва към цел, непостигана от него до момента – пълен мандат на управление.

Помним – наложи му се да управлява две години с президент не от неговата партия (Г. Първанов) и що драми и нерви бяха. Сега му предстоят четири подобни години.

Като прибавим минираното поле на изнервената българска политика – виждаме едно „невинно“ прокурорско кафе с бизнесмени до какво доведе, неизвестността, в която е поставена най-голямата ни опора – Европейския съюз, задаващият се султанат на юг от нас и имперски мераци на изток, то въобще може и да не споменаваме бежанците, терористите, Тръмп, Ким чен Ун и т.н.

Борисов и ГЕРБ никога не са имали толкова силна опозиция в парламента, срещу която трябва да действат с не много желан коалиционен партньор. А пък, ако така наречените десни (които останаха на жълтите павета пред парламента) решат да се борят срещу пълното си изчезване, то Бойко Борисов се сдобива и с една нелека и много досадна извънпарламентарна опозиция, за която 4-годишен мандат на сегашния парламент означава почти сигурно небитие.

Всичко изброено до момента е тежък проблем дори за една голяма, единна, богата, монолитна и вече опитна партия като ГЕРБ. В такъв случай, както се казва – не трябва и да си помисляме да посяваме зрънцето на съмнението за безспорността на единоначалието в ГЕРБ и дали някъде не покълва потенциален втори център на партийната власт?

Ясно е, че идващото трето управление на ГЕРБ ще е едно голямо изпитание (още повече, че важните точки от управленската програма са свързани с пари - нови пенсии, средна заплата, които ако не се появят, става драма). И да повторим – над всичко това висят двата неизкарани мандата.