Всички (или почти всички) ахнахме облекчено след изборните резултати в Холандия. Дружно поздравихме Рюте и холандците за това, че утвърдиха нормалността и подложиха крак на безумното говорене и висшите проявления на свръхпопулизма.

Все пак да не пропускаме анализите, обръщащи внимание на факта, че Марк Рюте губи депутати, докато Вилдерс прибавя към досегашната си сметка. Както и това, че настоящият, а вероятно и бъдещ премиер бе принуден да използва някои тактики от арсенала на Партията на свободата, което му помогна да спечели изборите.

Не е зле обаче, докато още сме под емоцията на холандския вот, да погледнем и в нашата си къщичка, на която й предстоят поредните предсрочни избори за депутати.

Макар родните избори да не са тема № 1 (те, уви, не са и в десятката) за Европа, залогът е огромен, особено на фона на нечувания и нагъл натиск от страна на Турция. Сюжетът тук е различен от холандския, но принципите са едни и същи.

Какво трябва да подчертаем дебело сред много новини, дошли от страната на лалетата? Цифрата 78. Това в проценти е изборната активност на холандците. И то във възможно най-делничния ден от седмицата – сряда. Това е и един от основните фактори, попречили днес Герт Вилдерс да тържествува.

По този начин избирателите в ниската земя – усетили „жегата“ на популизма и отрицанието – отговориха на цивилизационните заплахи – с незапомнена активност пред урните.

У нас също има „жега“, но идваща от Анадола. Говоренето на висши фактори в южната ни съседка премина и физическите, и морални граници. Явно дипломатическият отпор няма никакъв ефект и напомня единствено за притчата с кучетата и кервана.

Но не може ли избирателят да компенсира меката ни дипломация (тя и твърда да бе, все тая), като използва най-мощното си оръжие – масово гласуване. Всеизвестно е, че ужасът за партиите с постоянен, твърд електорат, е именно високата избирателна активност.

Ясно е, че ако през годините и у нас гласувалите бяха 70 и нагоре процента, то ДПС щеше да е незабележима партийка от миманса. Ако на 26 март ударим холандското постижение, то резултатът на местановия ДОСТ дори няма да може да влезе в графиките на социолозите.

Уви, подобна активност у нас е мечта (от тези, дето не се сбъдват никога). А точно сега е моментът да използваме силата на масовия вот, както и – звучи недемократично и не много цивилизовано – гласуването „против“, а не „за“.

Нямам смислено обяснение за извинението на негласувалия – „нямаше за кого“. И то при положение, че бюлетината (точно днес ЦИК я показа) е дълга половин метър, че и повече при предишни избори със срамна активност.

Освен това справедливо е и да отчетем, че простотията със задължителното гласуване допълнително отблъсна част от избирателите. Сега обаче то на практика не съществува, след като Конституционният съд го обезсмисли.

Унизително е чужда държава по най-нечистоплътен начин да се опитва да ти реди покъщнината. Едно опълчване срещу това чрез активно гласуване би било възможно най-достойният акт и проявление на европейска ценностна система.